Всяка година националният фестивал на игралното ни кино е очакван с повишен интерес – като равносметка за кинематографистите и желан празник за варненските зрители. Защото фестивалът е представителен екран за целогодишната ни игрална продукция (пълнометражни и късометражни филми, от тази година и телевизионни сериали), но освен това е форум за професионални контакти и трибуна за ползотворни дискусии.
Тази година 41-вото издание бе очаквано и като картина на филмовата продукция, осъществена предимно през последните 2-3 години, които бяха трудни за филмопроизводството (Ковид пандемията, съпътстващите ограничения, новата инфлационна ситуация, общата социална несигурност и т.н.). Не са за подценяване и постоянните юридически процедури по обжалване на конкурсните сесии за финансиране, които понякога блокират редица продукции и отлагат очаквани, но неосъществени или незавършени филми.
Така селекцията на 41-вата „Златна роза“ успя да извади на конкурсния екран 12 пълнометражни филма и 25 късометражни, плюс 3 „новобрански“ телевизионни сериала, представени с по един пилотен епизод.
Колкото – толкова!
По-важно е, че сред филмите от различните категории безспорно има успешни заглавия с интересни теми, които предполагат възможни анализи, както и поводи за някои обобщения и оценки.
Общото впечатление от пълнометражния конкурс е за приемлив баланс между някои много силни, актуални, достоверни и живи днешни филми и други, при които добронамереният анализ неизбежно констатира определени слабости (смислови, художествени, професионални), а те формират сдържано отрицание или категорично несъгласие. И това е напълно нормално. При селекция само от 12 заглавия няма как да очакваме някакво изненадващо тематично, жанрово или стилистично разнообразие. Но затова пък радващо е, че сред тях има 4 дебюта (!) и 2 втори филма – на практика 50 % от конкурсната програма е на нови режисьори (макар и не съвсем млади). Това е лаконичният език на числата.
Реалната картина обаче не е толкова въодушевяваща при дебютите. Тео Ушев, например, не е съвсем млад, при това е утвърден анимационен режисьор и визуален артист. А игралният му дебют „Ф1.618“ е амбициозно художествено своеволие с 91 минути декларативен патос, който освен зрителите, и някои от актьорите не разбират съвсем. Докато Петър Русев, също дебютант, много по-скромно защитава своя главен герой – талантлив млад поет, но неприспособим към реалностите на всекидневието. Във филма също има някои банални клишета, но някак свенливи, а не натрапчиво декларативни.
