През 1911 г. италианският кинотеоретик Ричиото Канудо определил киното като „седмото изкуство“. Най-новата форма на изкуство, която едновременно съчетава съществуващите древни дисциплини дотогава – архитектура, скулптура, живопис, музика, поезия. Като се има предвид вроденото отношение на киното към живописта, не е изненадващо, че режисьори като Акира Куросава, Дейвид Линч, Джулиан Шнабел, Жан Кокто, Дерек Джарман, Питър Гринуей и Катрин Бигелоу са художници.
Вследствие на световната пандемия, независимата филмова общност беше разтърсена от забавяне и отмяна на събития. Докато по-големите фестивали имат ресурса да поемат този удар и да се издигнат отново през следващата година, много средни и по-малки фестивали не могат да се откажат от билетите и от спонсорираните си приходи. Всъщност огромното мнозинство разчита на това увеличаване на приходите, за да подкрепи целогодишния си персонал и програми извън основното събитие.
И така, ако фестивалът не може да се отмени, но перспективата за отлагане изглежда несигурна, какво остава? За много фестивали преминаването онлайн може да бъде единствената опция. Но тази алтернатива идва със собствени проблеми и пречки, включително политики за допускане до фестивала, забранени за запис представените филми и политики за дистрибутори, забраняващи онлайн стрийминг.
За фестивали, които са изградили своята марка на бляскава изключителност, простото предоставяне на връзки за прожекция за хората, които да гледат у дома, може да бъде неудобно преживяване. Големите фестивали успяват да наложат филми, автори и тенденции, да направляват (и контролират) хода на световното кино. Ако се направи справка за филмите, удостоени със “Златна палма” в Кан – сред престижните награди в Европа, ще стане пределно ясно, че повечето от тях, дори и най-новите, са не само част от историята на киното, но и по някакъв начин са повлияли върху еволюцията на неговата изразност.
Може да прочетете повече в брой 3 на нашето списание.
