Той привлече вниманието ми преди десетина години, когато благодарение на социалните мрежи случайно се натъкнах на негов видеозапис. Така е, наред с хаотичната информация дигиталните медии понякога услужливо дават гласност и на музика, до която иначе трудно можеш да се добереш. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик, за изключителния музикант Алфредо Родригес.
Записът, озаглавен “Crossing the Borders”, представяше бравурно импровизационно изпълнение на младия кубински пианист Алфредо Родригес, прозвучало в дома не на кой да е, а на легендарния Куинси Джоунс. Слушах записа отново и отново, изумена от необикновения му талант. А наименованието на пиесата сякаш искаше да подскаже отворената музикантска природа на едно гениално момче, закърмено със страстните корени на кубинската музика, познал, овладял и прозрял мъдростта на класиката, прегърнал емблематичните уроци на джаз пианисти като Бил Еванс, Телониъс Монк, Кийт Джарет… Но и на път да намери себе си в музиката, своя стил, онова свое собствено щуро творческо аз, чакащо с нетърпение да бъде щедро споделяно на сцената с не по-малко можещи музиканти и публики от всички посоки на света.
По това време Алфредо, едва навършил 22 години, вече е напуснал родината си и се подвизава в Щатите. Както разбирам, съдбоносна се е оказала срещата му с Куинси Джоунс на фестивала в Монтрьо през 2006. Впечатлен от таланта и бравурното свирене на младия музикант, Джоунс го кани в своята среда, поемайки ролята на негов ментор и продуцент.
И ето, сега го слушам отново, вече на живо, на сцената на „Банско джаз фестивал“ ( 5-12 август 2023). Бляскавият финален концерт на фестивала открои изкуството на Алфредо, който днес не случайно е сред най-успешните топ пианисти и композитори в света на съвременната джаз сцена, познал при това смисъла и силните, увлекателни страни на диалогичните стратегии, многократно пробвани в съвместното музициране с първокласни джаз музиканти, между които е и българският басист Петър Славов с изключителна кариера в САЩ и по света.
Тази вечер, заедно с не по-малко забележителния перкусионист Шайан Фати, Алфредо представи своя нова музика. Музика, от която дъхът ти просто спира и те кара да се питаш що за гений дърпа струнките на такава неустоима енергия, що за талант движи виталните звуци, логиката, виртуозитета, драматургията, заразителния артистичен диалогизъм на това неудържимо изкуство!?
Мисля си, че новаторският дух в музиката на Алфредо едва ли опира единствено до някакъв самоцелен виртуозитет, до забележителните му технически възможности, до умението му да артикулира кога с финес и мека лирика, кога посредством динамиката на интензивни хармонично плътни импровизационни потоци, или до способността му да борави с пълния оркестров ресурс на пианото. А и композиционният му подход напомня всъщност прастара идея: тема с вариации. Та нали такава в общи линии е възловата представа за джаза, поне според някои утвърдени учебникарски възгледи. А темите в музиката на Алфредо, поне тази вечер, кръжаха, или по-скоро загатваха широко познати, любими мелодийки: Bésame mucho, Guantanamera, Quizás, Thriller… Новостите тук виждам, преди всичко, в характера на една свободна, необременена от табута, шеметна, находчива импровизационна мисъл, изтръгваща по един напълно оригинален, но и подчертано комуникативен начин неподозирани звукови пространства, заровени в иначе едва ли не банализирани, широко популярни песенни теми. Както самият Алфредо говори за музиката си в ефира на Радио Jazz FM, „…в нея има поп елементи. Става дума за мейнстрийм музика, съчетана с джаз и класическа музика, която винаги е била част от моите корени, но този път излизам от рамките в опит да достигна до различна публика чрез комбинацията от света на мейнстрийма и интелектуалния свят“.
Ето, в този смисъл музиката на Алфредо, наред с иновативния мащаб на емоционалното си въздействие, поставя по своему (и, разбира се, съвсем не преднамерено!) прът в анахронични възгледи, които и днес някак упорито продължават да противопоставят популярното и интелектуалното, забавното и сериозното в музиката. И подсеща, впрочем, за добрите страни в композиционното мислене на мнозина други емблематични музиканти и от днес, и от други времена. И, ако тук един произволен паралел примерно с музиката на Моцарт би скандализирал нечии представи, вярвам, че за хората без предразсъдъци подобни сравнения биха звучали напълно естествено.
Колкото до самия фестивал в Банско, вярно е, чух малка част от фестивалните концерти. Но дори тези непълни впечатления ме карат да вярвам, че събитието безусловно продължава да отстоява престижа си на утвърден, водещ празник в полето на джаза у нас. И с изключително разнообразната си, компетентно подбрана международна програма, която щастливо удържа принципите на живата музика, на музиката, която се ражда „тук и сега“, и с похвалното внимание към тукашната традиция, включително в лицето на първите български джаз вокалистки, и с щедро наситеното градско пространство откъм нонстоп образователни и други атрактивни съпътстващи инициативи… И, разбира се, с многобройната ентусиазирана и любопитна публика, чиито сетива подсказват безпогрешен усет спрямо капризите, изненадите, същината и тънкостите на този род музика.
Текст: Клер Леви
*През 2013 година Алфредо Родригес гостува на „Празниците на изкуствата Аполония“ със специалното участие на Петър Славов-син, контрабас и Франциско Мела. Петър Славов-син е един от големите джазмени на нашето време Летър Славов-баща (1941-2008). През 2015 г. заедно с пианиста Алфредо Родригес бяха номинирани за наградите Грамми за джаз аранжимент на „Гуантанамера”. Петър Славов специален квартет (България – Германия – САЩ): Петър Славов – контрабас, Владимир Кърпаров – саксофон, Христо Вичев – китара и Димитър Семов – барабани бяха също сред участниците на джаз фестивала в Банско тази година.
